170 г. от рождението на “Патриарха на "българската литература”
Житейският път на Иван Вазов минава през 5 въоръжени конфликта - освобождението на България, съединението на България, Първа и Втора Балканска и Първата световна войни. През цялото това време Вазов не спира да пише, а перото му оставя вечна следа във времето. Той запечатва образите на героите, каквито ги помни и днес. Обезсмъртява мъките и страдания, въстанията и борбите, подвизите и славата на българският народ.
Годината е 1850-та, а денят - 9 юли. В градчето Сопот, в заможното семейство на Минчо Вазов се ражда малкият Иван. Бащата е търговец, който твърдо стои зад идеите за националното освобождение на България.
Този човек със своя твърд характер успява да превърне своите синове до един в родолюбци. В следващите години, освен писателят Иван Вазов, на обществената сцена ще се появят и неговите братя - генералите Георги и Владимир Вазови, непоколебими в битките с враговете на България, а също и политикът Борис Вазов. В такава обстановка израства младият Иван.
С подкрепата на баща си той завършва местното училище и развива голям интерес към образованието. Вече 15-годишен, той е изпратен в Калофер, за да продължи обучението си. Там негов ментор става не кой да е, а самият Ботьо Петков - бащата на революционера Христо Ботев. По време на престоя си там Вазов учи гръцки и турски език. Запознава се с френската литература и силно се възхищава на постигнатото от нейните класици. Тласкан от желанието да се развива, Иван скоро се премества да учи в Пловдив, в местната гимназия.
Изпратен от баща му във Влашко при чичо му да учи търговия младият Вазов бяга от къщата на чичо си и се отправя към Браила. Там го приютява един български кръчмар - Нено Тодоров, познат в историята с прозвището си Странджата. Там поетът се среща с една нова, необикновена действителност. По онова време в града, а и като цяло в по-южната част на Румъния, е пълно с български емигранти, т.нар. хъшове. Вазов е изключително впечатлен от хората, с които се среща. Той слуша песните на хъшовете и тяхното страдание, обречени да бъдат далеч от страната си. Много от тях са бивши хайдути, участници във въстания, а също и в битките на сърбите срещу османците. Писателят се среща и с една друга пламенна личност от онази епоха – Христо Ботев. Насъбраните емоции след всички тези преживявания подтикват Иван Вазов да пише още повече. Днес е добре позната повестта му „Немили-недраги", в която описва живота на хъшовете.
Априлското въстание го заварва във Влашко, където работи в една от големите емигрантски организации на българите - Българското централно благотворително общество (БЦБО). По това време издава своите първи стихосбирки - „Пряпорец и гусла" и „Тъгите на България".
По време на руско-турския конфликт, Вазов работи като писар, а след края му председателства Окръжния съд в София. Две години по-късно Иван Вазов се връща в Пловдив. Там влиза в политиката и става депутат, като междувременно продължава със своята писателска и културна дейност.
Избран е за председател на Пловдивското книжовно научно дружество и става редактор на „Наука"и съосновава списание „Зора". По време на престоя си в Пловдив Иван Вазов сътворява някои от най-гениалните си произведения- „Не се гаси туй, що не гасне", „Епопея на забравените", „Българският език", „Новото гробище над Сливница", „Немили-недраги", „Иде ли?" и много други.
Междувременно, заедно с Величков, съставя "Българска христоматия", в която са включени над 100 произведения от България и света.
През 1899 година творецът се установява трайно в София, като започва да издава списание „Денница". Няколко години по-късно се честват 25 години от началото на неговата просветна и литературна дейност. По това време от печат излиза и романът „Нова земя" – продължение на „Под игото". Той обаче е посрещнат много негативно от вещите в сферата на литературата.
В годините до Балканските войни писателят отново влиза в политическия живот на страната, като дори става министър на просвещението. В периода 1912-1918 година България е въвлечена в няколко поредни военни конфликта.
Носител на множество награди за своя принос към културния живот на тогавашна България. Сред тях е извание „Народен поет“ с указ на Парламента, подписан от цар Борис ІІІ, който е неприсъждан никога повече. Също така е носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда . Вазов е първото и единствено гражданско лице носител на ордена.
Народният поет умира на 22 септември 1921 година. На 71-годишна възраст той е един от най-заслужилите българи, обичан в цялата страна. Въпреки че критиката често не щади творчеството му, той остава сред любимите писатели на народа.
За целия си житейски път, Вазов създава огромно количество произведения, по-голямата част от които посветени на България. Много от тях остават завинаги в сърцата на хората и се изучават и до днес.
